Отразяването на едно прекрасно събитие ни отведе и в гр. Самоков! Там, във внушителното читалище, ние срещнахме куп ентусиасти. Всички те имаха една обща задача – „разопаковай“, „реди“, „пиши“!
„Разопаковай“ големи пощенски пликове, пълни с десетки, дори стотици детски рисунки!
„Реди“ ги, където ти око види. Разпредели ги според краищата на света, откъдето са пристигнали!
„Пиши“ всяка подробност за всички малки художници и техните рисунки, които са пристигнали в България благодарение на СВЕТОВЕН КОНКУРС ЗА ДЕТСКА РИСУНКА. Имахме възможността да поговорим с Пепа Боянова – художник и един от организаторите на събитието. Заедно с Иван Иванов – управител на фондация „Малък Зограф“, преди 5 години успяват да организират и стартират този невиждан досега конкурс. Самата Пепа е почетен президент на фондация „Малък Зограф“, която е главния организатор на Световния Конкурс за Детска Рисунка.
– Пепа, можеш ли да отговориш на няколко въпроса от детски лексикон? Любим девиз?
Прави каквото трябва, а да става каквото ще! Звучи много тривиално, познато, но мисля че е така – човек да си свърши добре работата, пък да става каквото ще. – Какво цениш най-много в приятелството? Взаимното уважение. Хората трябва да са толерантни един към друг и да се уважават. По този начин нещата ще се получат добре.
– Как се забавляваш в свободното си време?
Оказва се, че нямам такова. Напоследък не ми остава. Но обичам да пътувам, да чета книги, да се радвам на градината си, да гледам цветя.
– Как се зароди идеята за Световен Конкурс за Детска Рисунка?
Преминала съм през цялата система на художественото образование като малка – през школи по рисуване в Казанлък, след това през Художествената гимназия и така до висшето ми образование. Продължих като творец. Обстоятелствата се стекоха така, че станах преподавател. Прекарвам времето си с талантливи деца. Не бих нарекла работата си „преподавателска“, защото когато човек е отишъл с призвание, с децата се работи много приятно.
В момента съм в гр. Самоков. Пак се занимавам с деца и развитието им в Изобразителното изкуство. Те са много талантливи и интелигентни и с тях се работи внимателно. Само подкрепа, без да ги прекършиш, защото после нещата някакси спират да се получават. Работейки с децата, участвайки в различни конкурси, си дадох сметка, че заради таланта си заслужават да им подарим един Световен Конкурс за Детска Рисунка, да докараме талантливите деца от цял свят в България. По този начин им даваме самочувствие и кураж, за да развиват таланта си. Невъзможно бе да се справя сама. До мен беше управителят на фондацията Иван Иванов, който се е занимавал с организация на събития. Той ми даде кураж. Каза „Действаме, ще се справим!“
Осъществяването на конкурса беше много трудно. Давахме си сметка, че ще има много работа, трудно ще се намерят средства и възможностите ни ще бъдат ограничени. Продължихме според моя девиз – почнахме, пък каквото стане.
– Имате ли неосъществена цел, мечта относно работата Ви? Ако да, какво си пожелавате да последва в бъдеще?
Нещата, които все още не сме постигнали, са много. Но за тях ще трябват много средства. Всички знаем, че парите не са най-важното, но са необходими. Въпреки всичко успяхме да запазим конкурса вече 5 години. Минахме през какви ли не трудности. За втора поредна година Фонд „XIII века България“ ни оказаха помощ. Благодарение на тях направихме няколко гостуващи изложби (във Видин, Национална Художествена галерия, Трявна, Русе…) с най – доброто от изминалите 4 години. По този начин повече деца виждат какво техните връстници правят. Главната ни мечта и цел е да направим Музей на Световното Детско Изкуство, представящ най-добрите образци от всички тези години!
– Как мотивирате децата да се включат в конкурса Ви?
Не съм привърженик на големите парични награди. В моя личен живот, работейки с децата, им давам своя личен пример. Децата се учат, когато до тях има хора, които им помагат и само трябва да им показваме правилния път. Даваме насоки, но не изменяме стила им. Чрез конкурса, докарвайки творби на най-талантливите деца, им даваме възможност да се сравнят помежду си. Така се добива самочувствие. Създават се мечти, а точно на такава възраст се сбъдват.
-Какъв житейски урок бихте преподали на деца, насочили ли се към професия като Вашата, тоест на участниците?
В момента препрочитам историята на Микеланджело. Не разчитайте на таланта, всеки има талант за нещо. Същността е този талант да се развие, да имаш силна воля и характер, да си трудолюбив. Ако си слаба личност и не се трудиш достатъчно, няма да развиеш таланта си и няма да постигнеш мечтите си.
– Какви са предизвикателствата, пред които сте се изправяли през годините във връзка с реализирането на този проект?
Най-голямото предизвикателство е намирането на пари, за да запазим конкурса. След първата година община Банско ни подкрепи и направихме първото издание на каталог, съхраняващ най-доброто от конкурса, както и статистика. Помощта, за съжаление, беше еднократна. Струва ми се унизително, че сме обикаляли фондации, за да се молим за спонсорство, за да закупим медалите и да продължим да издаваме каталозите. Довели сме толкова много деца – от над 50 държави, за да участват. Вече срещаме по-голяма подкрепа и се справяме по-лесно.
Интересът стана по-голям. Това, че достигнахме дори до Вас, също е от значение. Но ние няма да спрем. Направихме го с много труд – не е лесно да докараш света в България. Каталозите, които отпечатваме всяка година се изпращат на всички участници (абсолютно безплатно, те не се продават, само се подаряват), отиват в техните държави, показват участниците и от нашата малка България. Това е голяма реклама! За нас е важно всички хубави картини да влязат в каталога. Ние даваме около 200 награди, от които 86-90 медала, разпределени за всяка възрастова група, като участниците са от 4 до 18 годишни. Дават се поощрителни награди, сертификати и въпросните ни каталози.
Ако журито прецени, че в някоя възрастова група има повече хубави картини, отколкото са отделените медали, то ние увеличаваме броя на медалите. Искаме да увеличим броя на наградите, с медалите да даваме и пособия за рисуване, с помощта на средства, разбира се. Но не стига за всички. Затова понякога загубата е по-голяма мотивация за детето. Не се опитваме да ги затрупаме с парични награди и да им дадем 100-процентово самочувствие, напротив, искаме те да продължават да развиват таланта си.
– Ако Вие бяхте представителка на журито, какви качества бихте посочили като предпочитани за един бъдещ печеливш състезател?
Като учител на участници и президент на Фондацията, аз съм безпристрастна. Но като художник, имам собствено мнение. Това не е кантар – това тежи повече, другото по-малко. На журито му е много трудно. Основно и много важно е децата да не прерисуват от другаде, или общо казано, да не копират. Трябва да дойдат и да видят какво правят другите деца. Големите художници са се учили от други големи художници, не са прерисували героите на Дисни от книжки. По време на конкурса, като се подредят картините, ако някой се е опитал да копира или друг му е нарисувал рисунката, се вижда и не се стимулира. Стимулираме, когато виждаме че детето има въображение. Важно е една картина да те развълнува, да е различна. Един мой преподавател казваше „За да си художник, трябва да си малко луд.“ И аз мисля така. Винаги съм обичала по-нестандартни деца. Напоследък съществува едно уеднаквяване в училищата, притискаме ги: „Нарисувайте тази ваза така!“ Трябва да ги оставим да рисуват, както искат, и само да ги подбутваме, за да си отворят въображението.
-При тази мащабна организация и подготовка, кой е най-вълнуващият момент?
Най-развълнувана се чувствам, когато връчваме наградите. Виждам едни малки сладурчета, момичета с хубави роклички, щастливи деца. За съжаление, не всички могат да дойдат. В бъдеще се надявам да намерим начин да поемаме и пътните разходи. Искаме по-голяма подкрепа от хората в нашите среди, от хората, които обичат децата!